Автор: Прот. Максим Козлов
Превод: Татяна Филева
Източник: www.pravmir.ru
Имайки дадена от Бога свободна воля, човек притежава неограничени възможности за избор. Но следването на евангелските заповеди, ако бъдем честни, и различаването на гласа на съвестта от тайното желание на своята страстна душа съвсем не е лека задача.
Духовното ръководство има за цел да помогне на християнина да възпитава в себе си добродетели. Но при това каква трябва да бъде степента на послушание и в какви форми трябва да се изразява то? На тези въпроси отговаря професор протойерей Максим Козлов.
Настоящият доклад има преди всичко практически характер и е насочен към съвременната действителност, затова на общотеоретичните въпроси ще се спрем само накратко.
Послушанието, както правилно отбелязва един съвременен монах – не е явление само от етичен и даже аскетически, но и от метафизичен характер. Според учението на светите отци, Адам преди грехопадението бил облечен в дреха от светлина, и ако можем образно да се изразим така, послушанието в метафизичен план зашива този разкъсан светоносен хитон[1]. Християнинът трябва да бъде послушен на Бога чрез изпълнение на заповедите, послушен на свещеника в това, което се отнася до църковния живот и християнската нравственост, но на него му остава свободна воля за избор на действия, основаващи се на съвестта и нравственото чувство. Той има два ориентира: външното учение на Евангелието и вътрешния глас на съвестта.
Този път е за всички, но тук човек се сблъсква с трудности и с известни опасности: как да изпълнява евангелските заповеди в конкретни обстоятелства, как да различава гласа на съвестта от тайното желание на своята страстна душа, тъй като злото често се прикрива под маската на доброто. Тук възниква необходимост от това един по-опитен човек да оцени нашето духовно състояние и ситуацията, в която се намираме, да ни помогне да се борим със страстите и правилно да решаваме, поне от нравствена гледна точка, проблемите, пред които се изправяме. Затова послушанието е реална необходимост, но тук възникват въпроси, недоумения и грешки в какви форми трябва да преминаваме самото послушание.
Идеята за духовното наставничество е необходим елемент на всяка религиозно-аскетическа традиция. В християнската аскетика тя играе много важна роля и, както казва известният съвременен патролог, епископ Калистос (Уеър), „в Православието в пълнота пази своето значение и досега”[2]. „Епископът и презвитерите – свидетелства свети Теофан Затворник – не са неми свидетели на спасението на другите… а деятели, обработващи пасомите като нива. Затова впоследствие… са им дадени известни права, с цел да имат в ръцете си възможността да спасяват другите…”[3].
Духовното ръководство на опитен наставник, имащ в себе си Благодатта на Светия Дух, също е една от формите на уникалното по своята същност християнско пастирство. „Старчеството се състои в това, когато търсещите спасение предават себе си не на настоятеля, а на друг, по-опитен в обителта или извън нея. В по-голямата си част сега го заместват духовниците, а в някои обители старците, на които е благословено да се откриват помислите и между които е разделена обителта”[4].
В християнската традиция изследователите открояват различни видове духовно ръководство. Най-чесло те свеждат класификацията до два основни вида духовно наставничество – „административен” и „харизматичен”[5].
Каквито и термини да използват, такова деление по своята същност отразява двете форми на духовна власт в живота на Църквата.
Първата е това, което ние разбираме под думата „духовничество”: чрез непрекъснатата апостолска приемственост се осъществява ръкополагането на клириците през вековете.
Втората форма на власт, това, което в руската аскетика се нарича „старчество”, е неписано духовно предание, предавано от поколение на поколение чрез духовни учители (светии), които преподават на своите ученици духовни навици за живот в Бога, натрупани през вековете.
За разлика от учредената духовна власт, „старческото” ръководство се основава на лични взаимоотношения между стареца и послушника[6].
Трябва да кажем, че в Източната Църква гореспоменатите два вида духовно ръководство – учредителен и пророчески – съвсем не се изключват взаимно: „администрастивното духовно лице” може същевременно да бъде и старец. Съществуването на тези две взаимопроникващи се равнища намира своето отражение в общежителното (киновийно) монашество, където общоманастирското (административно) послушание, т. е. подчинението на манастирското началство и спазването на правилата и устава на манастира тясно се преплита с послушанието към стареца. В своята епохална статия-доклад „Старчеството” (1917) киевският богослов В. И. Екземплярски, анализирайки свидетелствата на древните паметници на православната аскетика, и преди всичко разказите от патериците за старците от древен Египет, е уловил един важен детайл в облика на стареца. Старецът съвсем не е задължително да бъде чудотворец и прозорливец, нещо повече, за да изпълнява достойно своя дълг пред послушника, старецът не е задължително да бъде човек, достигнал безстрастие. По-важното е да бъде опитен в борбата със страстите, от които е пленен неговият послушник.
В предшестващата В. И. Екземплярски апологетична по отношение на старчеството литература, образът на стареца се рисува почти изключително в най-превъзходни краски, като образ на свят боговидец и чудотворец. Разбира се, такъв образ се е основавал на изказванията на светите отци, които (не без богатата, цветиста византийска реторика) са описвали отчасти идеалния ръководител, отчасти онези чувства, които преданият послушник изпитва към своя наставник. В. И. Екземплярски обръща внимание на други изказвания на аскети, показващи, че в истинския старец опитът на борбата със страстите е много по-важен от даровете на чудотворство и прозорливост[7]. Ето например няколко цитата от писанията на светите отци, които привежда В. И. Екземплярски: „Според характера на нашите страсти трябва да разсъждаваме на какъв ръководител трябва да се отдадем в послушание (…) Не трябва да търсим такива ръководители, които да имат дар на пророчество или прозорливост, а преди всичко истински смиреномъдри, съответстващи на нашите недъзи и по нрав, и по местопребиваване” (преп. Йоан Лествичник). „Трябва да търсим и да намерим такъв учител, който в началото да слуша всичко това в думи и да се научи на това от думите, а след това да бъде научен от Духа чрез деянията и опита” (преп. Симеон Нови Богослов).
За това век по-късно говори преп. Силуан Атонски: „Вие вече ми писахте за своето желание по-скоро да намерите старец. Но знаете ли какъв старец Ви е необходим? За да се справи с Вас, старецът трябва да бъде чудотворец, да има дар на прозорливост, пророчество и учителство, да бъде съвършен във всичко, безстрастен, подобно на преподобния Серафим. А ако попаднете при старец, който освен дар на разсъждение, няма нищо друго особено и свръхестествено, то Вие няма да се сработите с него, защото още нямате психологическа подготовка и простота на вярата за това. У Вас трябва благочестиво да бъде убита не само волята, но и разумът. Вие нямате и доверие. Още кипите като младо вино. (…). В предишното писмо Ви говорех и сега пак Ви повтарям, че ако Вие не разберете и не изправите нещо в душата си, то не само истински старец-отец, но и обикновен ръководител няма да си намерите; а дори и да ги намирате, всички те ще се отрекат от Вас. (…) Послушният, доверчивият се обогатява от опита, постепенно възлиза от сила в сила, научава се да извлича полза от всичко. А любопитният, склонен към съблазън и недоверие, особено гордият, няма да се възползва и от пророка, няма да зебележи нищо и у чудотвореца, ще унижава и съвършения. С такива е и трудно, и безполезно да се занимава човек, и всички духовници отказват да бъдат ръководители на подобни ученици”[8].
Характерна е забележката на преподобния Силуан Атонски, направена в отговор на изказване на неговия коресподент за това, че той не смята да иска от стареца Силуан благословение за подробности от своя живот, тъй като не иска да се ползва от него „като от оракул”: „Защо той сравнява нашите молитви с оракул? Твърде евтино ни е оценил”[9].
Според справедливата забележка на А. Л. Беглов „… аскетическата практика на обръщане за ръководство към по-опитни в духовния живот е била известна на християните и преди появата на монашеството. Много вероятно е тя, както и други аскетически практики, да е съществувала още от апостолско време. Монашеството, заедно с другите форми на аскетизъм от І-ІІІ век е използвало тази древна християнска практика, като я е задълбочило и разширило. Това посочване на предмонашеските, древнохристиянски, а може би и новозаветни източници на старчество разкрива пред нас забележителна перспектива за неговия анализ. Старчеството не е „нововъведение” на ІV век. То е неотменен елемент на християнския аскетизъм, който се разкрива (както и други негови елементи) по различен начин в историята, придобива особени черти във всяка историческа епоха, но не се изменя и не изчезва в своята най-дълбока същност”[10].
Освен това ни се иска да напомним, че светите отци не са били утописти в какъвто и да било смисъл на думата. Разбира се, техните аскетически творения и наставления изобилстват със съвети за това какво да прави християнинът, ако избраният пастир се е оказал не безстрастен и свят, а човек, имащ несъвършенства, немощи и страсти.
Има указания и за това как да постъпваме, ако пастирът е откровено недобър. Преп. Никодим Светогорец в Тълкувание на Посланието до Евреи пише: „И какво, ще каже някой – ние трябва да се покоряваме на всеки игумен, архиерей и управник – дори ако той е недобър? Аз ще ти отговоря: какво имаш предвид, християнино, като казваш, че твоят архимандрит или игумен е недобър? Ако той е недобър във вярата, тоест ако има еретически и хулни учения, то отиди си от него, дори ако е ангел, слязъл от небето. А ако е недобър в [собствения си] живот и подвиг, то покорявай му се, защото Господ за такива като него казва: „На Моисеевото седалище седнаха книжниците и фарисеите, затова всичко, що ви кажат да пазите, пазете и вършете; а според делата им не постъпвайте, защото те говорят, а не вършат (Мат. 23:2-3).
А за епископите и игумените, еретици и развратени във вярата, апостол Павел е казал да не приемате техните учения: „Не се увличайте от разни и чужди учения” (Евр. 13:9). А защо трябва да се подчиняваме на архиереите и изобщо на всички пастири, недобри по живот, но не бива да се подчиняваме на архиереите (и изобщо на всички пастири), недобри във вярата? Защото архиереят, който живее недобре, никога няма да започне да съветва и другите да живеят лошо: нали и самият той, вършейки зли дела, се срамува от тях. И от едното ясно се вижда другото: тоест, ако той използва всяка хитрост и начин, за да скрие от хората недобрите дела, които върши, то как може да учи другите на тях? А онзи архиерей, който е недобър във вярата, не може [рано или късно] да не проповядва и на народа еретическото мъдруване, което [отдавна] носи в сърцето си”[11].
Светителят Йоан Златоуст учи: „Който преподава неправо учение, не го слушай, дори и да е ангел, а ако някой преподава право учение, то не гледай живота му, а думите му… Не самият той ти говори. А ако се подчиняваш само на него, то не получаваш награди – защото ти заповядва Христос. Какво говоря? Дори Павел не би трябвало да слушаме, ако той ти говори нещо от себе си, нещо човешко, но трябва да го слушаме като Апостол, имащ в себе си Христос, Който е говорел чрез него”[12].
У светите отци не можахме да намерим нито едно свидетелство за това, че ако пастирът не е безстрастен и свят, то послушанието към него е невъзможно или не може да принесе добър плод в живота на послушника. При това под такова послушание следва да се разбира отсичането – жертвено по своята същност – и на собствената егоистична воля, и на собственото егоистично мъдруване пред пастира.
Разбира се, за човека, който още не се е очистил, това благо послушание не може да не бъде свързано с болка. „Дай кръв и приеми Дух” – тези думи в пълнота се отнасят към този велик подвиг на благото послушание в Господа.
Съществуват множество явни свидетелства и примери за това как пасомите са проявявали любов и са покривали немощите и недостатъците на пастира. „В бащата, макар и той да има безброй немощи, синът покрива всичко: „Не търси слава – казва Премъдрият – в безчестието на баща си, защото безчестието на баща ти за тебе не е слава” (Сир. 3:10).
Ако така се говори за бащите по плът, то толкова повече трябва да казваме това за духовните отци” – казва светителят Йоан Златоуст[13].
Оставянето на послушанието е оправдано в следните три случая: това са ереста, потъпкването на евангелските заповеди (когато човек учи и другите на това) и откритото отстъпление от Православното Предание.
Изучаването на аскетическите творения на средновековна Русия води до извода, че в онези времена послушанието далеч не е играело главната роля в монашеския живот. В древноруската аскетическа традиция понятието духовен отец (руски превод на гръцкото pneumatikos pather) се е използвало не по отношение на стареца, а на свещеника, приемащ изповедта. В ранните паметници на аскетическата литература, какъвто е Киево-Печерският патерик, далеч не често можем да срещнем примери за интензивно „старческо” духовно наставничество извън контекста на изповедта. Както посочва С. Смирнов, въпреки че житията на руските светии позволяват да говорим за съществуването на старчество в манастирите, но тъй като авторите почти не се спират подробно на него, можем да направим извода, че то не е играело онази върховна роля, каквато се наблюдава във византийското подвижничество[14].
Възраждането на старчеството в руската монашеска традиция обикновено се свързва с името на преп. Паисий Величковски (1722-1794). След като прекарал няколко години на Света Гора, той добре овладял гръцки език. Това му давало възможност да чете гръцките Отци в оригинал и да превежда техните писания на славянски. Именно под влияние на гръцката традиция преп. Паисий възражда старчеството и разкрива върховното достойнство на добродетелта на послушанието. „Всеки – пише той – трябва да има някой опитен в духовното ръководство, на когото изцяло да предава своята воля и да му се подчинява като на Самия Господ”[15].
Същевременно преп. Паисий възражда светоотеческия образ на „стареца”, посочвайки онези безспорни критерии, по които гръцките отци определят служението на истинния старец: безстрастие, чистота на душата, пребиваване в Дух Свети, способност за духовно разсъждение. Към ХІХ век, в резултат на все по-засилващия се интерес към светоотеческото наследство, предизвикан от трудовете на преп. Паисий Величковски, послушанието като аскетически подвиг става все по-централна тема в руското монашество.
Връх на руското старчество става преп. Серафим Саровски – старец par excellence – който окончателно ще утвърди разбирането за старчеството като пророческо служение. Според преп. Серафим отговорите на стареца се основават не на умозрителна дейност, нито на неговата богословска осведоменост или способност за психологически анализ, а на Божията воля. Той обяснява как старецът достига до знанието за Божията воля: „Първият помисъл, която се появява в душата ми, смятам за Божие указание и казвам, без да зная какво е в душата на моя събеседник, а само вярвам, че така ми указва Божията воля за негова полза. А има случаи, когато ми казват за някакво обстоятелство, и аз, без да го поверявам на Божията воля, го подчинявам на своя разум, мислейки, че това е възможно, и без да прибягвам към Бога, го решавам със своя ум. В такива случаи винаги стават грешки”[16].
(следва)
[1] Вж.: Архимандрит Рафаил (Карелин). Послушание – основа спасения. http://karelin-r.ru/duhov/167/1.html.
[2] Еп. Каллистос Уэр. The Spiritual Father in Orthodox Christianity // Word out of Silence. A Symposium on World Spiritualities. Ed. J.-D. Robinson. Cross Currents XXIV, 2-3. 1974, c. 296.
[3] Феофан Затворник, святитель. Что потребно покаявшемуся и вступившему на добрый путь спасения. В сборнике Святитель Феофан Затворник. Внутренняя жизнь. Избранные поучения М, 2001. С 104-105.
[4] Феофан Затворник, святитель. Ук. соч. С 105.
[5] Neyt F. A Form of Charismatic Authority // Eastern Churches Review VI, 1. 1974, с. 63), или, както ги нарича еп. Калистос (Уеър), „учредителен” и „пророчески” (Вж. Каллистос Уэр. The Spiritual Father in Orthodox Christianity, с.297).
[6] Вж. Иеродиакон Николай (Сахаров). УЧЕНИЕ АРХИМАНДРИТА СОФРОНИЯ О СТАРЧЕСТВЕ: СТАРЧЕСТВО И ПОСЛУШАНИЕ В БОГОСЛОВИИ АРХИМАНДРИТА СОФРОНИЯ (САХАРОВА). Журнал института богословия и философии, N 10, СПб 2001, с. 85).
[7] Вж. Беглов А.Л. Старчество в церковной традиции. Часть 3. Духовное руководство как элемент христианского аскетизма. http://www.bogoslov.ru/text/440005.html.
[8] Софроний (Сахаров), иеромонах. Подвиг богопознания. Письма с Афона (к Д. Бальфуру). Эссекс-М., 2002. С. 88, 104, 109-110.
[9] Пак там. С. 239.
[10] Беглов А. Л., пак там.
[11] Иером. Доримедонт. К неверящим в то, что в наше время возможно доброе послушание пастырю. М., „Святая Гора”, 2004. — с. 30-31.
[12] Пак там, с. 31.
[13] Цит. според: Иером. Доримедонт. К неверящим в то, что в наше время возможно доброе послушание пастырю. М., „Святая Гора”, 2004. — с. 32-33.
[14] Смирнов С. Древне-русский духовник (M. 1913, с.26. бел.5).
[15] В. Поляномерульский. Житие и писания молдавского старца Паисия Величковского M. 1847 г., с. 235; ср. пак там, с. 246-247, 262.
[16] Цит. според „Летопись Серафимо-Дивеевского монастыря”, 1903, ч. 1, с. 371.
